Между слънцето и облаците

- Все още споменаваш името му. 
Думите прозвучаха съобщително, но и с нотка на леко обвинение.
- Знам. - отвърна с чувство за вина. 
-Мислиш ли за него? 
Въпросът с повишена трудност. Въпросът, чийто отговор би оставил следи. Парещи и болезнени. Въпросът, чийто отговор не биваше, не трябваше и не искаше да изрича. Въпросът, който не трябваше да бъде задаван.
- Знаеш, че няма да ти хареса отговора. Тогава защо питаш? - отговори плахо и явно раздразнение се изписа по лицето й. 
- Просто ми отговори! - категорично и ясно отсече. Заповеднически.
- Не ми повишавай тон! - надигна и тя отчаяно глас. 
- Не сменяй темата! - вече ядосан и суров.
Нямаше измъкване. Трябваше да отговори. 
- Понякога... - каза тихо, почти без глас, забивайки поглед в земята. 
- Какво понякога?! - отговорът й далеч не му се понрави.
- Понякога мисля за него... - още по - тихо, шепнейки отговори. 
- Какво си мислиш за него? - обидата и огорчението в гласа му пролучаваха от всяка дума.
- Сещам се понякога за някои случки...от миналото. - думите едва намериха път навън, сякаш й се искаше никога да не й се налага да ги изрича. 
Истината. Признанието. Болката.
- Ти все още го обичаш. - същия съобщителен тон, като в началото на разговора. 
Очите му обаче издаваха гнева му. Неговите най - големи предатели. Ако не беше забила празен поглед в земята, със сигурност щеше да осъзнае каква болка му бяха причинили думите. 
- Аз обичам теб! - изкрещя в очите му и за пръв път двамата срещнаха погледите си. 
Веднага съжали, че го беше погледнала. Очите му прогаряха дупки в сърцето й. 
- Тогава защо мислиш за него? - отчаяно извика той. 
- Не знам. - прошепна, а сякаш отговора й беше събрал цялата болка на света.
По треперенето в гласа й знаеше....следваше дъжда.

YOU KNOW YOU LOVE ME!
 X.O.X.O.